Стресът постепенно изяде удоволствието у Пеп
Чави не изпитваше и грам съмнение, но при все това дори той бе изненадан. В
деня, в който Барселона обяви Пеп Гуардиола за нов треньор през лятото на
2008 г. след празен откъм трофеи сезон и на 18 точки зад Реал Мадрид в Ла Лига, халфът бе убеден, че промяна ще
настъпи. Дори и той обаче не очакваше чак такава промяна чак толкова бързо. След
12 месеца Барса бе спечелила уникален требъл: лигата, Купата на краля и
Европейската купа. Последва още. Още много…
“Когато го взеха, казах: “Мадре миа, ще полетим” – спомня си Чави. – Кълна
се: той е перфекционист. Ако Пеп бе решил да стане музикант или психолог, щеше
да е велик. Вманиачен е: не спира, докато не направи нещата съвършено. Много е
взискателен към себе си, а стресът, на който се подлага сам, е заразителен за
всички. Той е pesado.” Тежък. Трудолюбив. Интензивен.
Този интензитет направи Гуардиола най-успешния треньор в клубната история. Той стигна четири поредни полуфинала в ШЛ и спечели 13 трофея. Два му избягаха в седмицата, в която Барса бе елиминирана от Европа и борбата за титлата съответно от Челси и Реал Мадрид, но все още му предстои финалът за Купата на краля. При победа ще е спечелил 14 от 18 състезания.
Имаше три поредни титли в Примера и две Европейски купи за само четири години. А преди това и титла с Барселона “Б”. “Успешен” е твърде слабо определение за него, пък и не бе само успехът – стилът също бе важен. Барселона беше различна.
Такъв е и Гуардиола. Един от неговите сътрудници го описва като
“съблазнителен”. Трудно е да се опише какво представлява за клуба. Докато се
чакаха новини за бъдещето му, все едно цяла Каталуня бе затаила дъх като пред
интензивно отделение, ядейки си ноктите и гледайки как часовникът упорито
отказва да движи стрелките напред. Малцина са представлявали Барселона както
Гуардиола, може би дори никой, въпреки дадения статут на Кройф – контракултурен
революционер, бунтовник и естет, от когото самият Пеп черпи вдъхновение.
Когато “блаугранас” стигнаха финала за КЕШ през 1986-а, едно 15-годишно
гонещо топките момче притича на игрището и помоли Виктор Муньос – автор на
решаващия гол при дузпите
срещу Гьотеборг – за фланелката му. Това момче бе Гуардиола. По време на един
мач с Мадрид той изтича до съдията и му каза, че си играе с емоциите на една цяла страна (и не говореше за 
Испания).
На стената си в академията Ла Масиа Иниеста имал два плаката: единият бил на
Катрин Зита Джоунс, другият – на Пеп. Фабрегас пък още пази подписаната от
Гуардиола фланелка от своите дни в младежките формации.
Каталунец и продукт на академията на Барселона, изведен от тъмнината от Кройф
кльощав хлапак, Гуардиола стана капитан, след като бе член на Дриймтима –
модела, срещу когото се измерват всички останали отбори на Барса и когото Пептим
надмина. Има го същото отдаване на една футболна идентичност, но е сторено дори
по-добре. Работните часове са повече, впрягането в детайлите е по-интензивно.
В едно скорошно изявление през парламента на Каталуня, връчил му почетен
медал, Гуардиола описа как се крие в една тъмна стая, гледайки видеозаписи
часове наред в изучаване на съперниците и мислене, докато не дойде
еврика-моментът. “Ако всички се трудим здраво – каза той, – няма кой да ни спре
като нация.”
Не е само талантът – интензитетът и отдадеността също оформят Гуардиола.
Същият интензитет, допринесъл за напускането му, и същата отдаденост, позволила
отлагането на този момент: треньорът се тревожеше за възможния ефект от
обявлението. В крайна сметка обаче ефектът върху него самия бе по-голям, твърде
голям. Левият му бек Абидал преживя трансплантация на черен дроб, асистентът му
Виланова – премахване на тумор, той самият бе хоспитализиран с проблеми в гърба.
Емоционалната цена бе голяма колкото и физическата. Тренирането на Барса си взе
своето.
Имаше и радост – хвалбите от някои от играчите и съперниците му прескочиха
границите на нормалното, но у Гуардиола се виждаше и една изцеденост, особено в
последните две години. Усмивката, когато отбелязва, че губи косата си, прикрива
сериозно послание: Барселона е клуб на твърде интензивен стрес, той самият го
определи като клуб на къси цикли. Бе хванат да изчислява по телевизията, че
три-четири години е максимумът, подсказвайки, че на неговото време “му идва
краят”.
Наскоро Моуриньо каза, че Барса трябва да даде на Пеп договор за 50 години.
“Мислех си, че Жозе ме обича повече!”, пошегува се Гуардиола. Шегата обаче
разкри много. Работата в този клуб така и така е от онези, които изцеждат
треньора, а той самият е треньор, посвещаващ й усърдие и емоция. Важността,
която й придава заради обичта си към клуба и към футбола (“Играта се нуждае от
него”, каза Раул в четвъртък), върви в комплект с огромната умора.
Прибавете към това Мадрид с този треньор, тези медии, тази среда и ефектът
се увеличава дори повече. Не стига, че имаше вътрешни проблеми в Барса; не стига,
че Мадрид е блестящ отбор, способен да натиска “блаугранас” до самата финална
линия и да поддържа така стреса от конкуренцията висок всяка една седмица, ами и
обстановката се промени. Дневният ред се промени и атмосферата стана задушаваща.
Гуардиола и Раул са приятели; Гуардиола и Моуриньо бяха. Разочарованието и
раните, трупането на яд са осезаеми. Тъгата, горчилката. Може и да звучи
мелодраматично, леко прекалено емоционално, но от гледна точка на Пеп е
истина.
Дори нещата, които свърши добре, биха могли да се използват срещу него;
твърде много хора сипеха комплименти в лицето му. “Може и да е вярно – каза той.
– Може и наистина да пикая парфюм.” Той може и да бърка, може и да е
чувствителен, не е ангел и не е изцяло без вина, ала сметна доста от
заобикалящото тези клубове за неразбираемо и нередно.
Обвиненията и подозренията, постоянното напрежение, интересите си взеха
своето. Той бе напълно наясно с това как всяка негова дума може да бъде
използвана срещу него и понякога се чувстваше безсилен да се защити. И преди бе
така, но сега вече е прекалено. Намери се на територия, в която се усеща
некомфортно. Не това искаше, нито пък предлагаше. Така обаче стоят нещата и няма
измъкване. Когато Моуриньо каза, че той и Гуардиола са едни и същи, Пеп каза:
“Тогава трябва да преосмисля поведението си.”
Казано най-просто, той рядко изпитваше наслада в последните два сезона. В
навечерието на последния от серията четири Класикос към края на миналия сезон
каза: “Това бяха 18 трудни дни.” Лицето му разкри точно колко трудни. Няколко
дни по-рано бе фамозното му избухване срещу Моуриньо, когото 
нарече
“puto amo” (“ш..ания господар”) на залите за пресконференции. Това бе планиран,
контролиран ход, но Пеп не съумя да контролира своята среда по желания начин, а
това да държи нещата под контрол винаги е било важно за него. Все повече се
обръщаше към сарказма, понякога доста жилещ.
Имаше нещо леко тъжно миналата седмица. Запитан за срещите между Реал Мадрид
и Барселона, Гуардиола като че забрави за някои от моментите, белязали престоя
му: за 6:2 и 5:0, за стигането на финала в ШЛ и спечелването на Суперкупата на
Испания, за някои от най-чудните моменти на Меси и за част от своите собствени
тактически иновации, например победата на “Бернабеу” с трима в отбрана. Вместо
това той каза: “Нямам добри спомени от тях.” А когато това се случи, значи е
дошло времето да си тръгнеш.
Сид Лоу, “Гардиън”
/превод и източник : sportal.bg /