Дани Алвеш, посреща екипа на в-к ‘Ла Вангуардиа‘ в кабинета на своите представители в Сан Жуст Десверн, където държи трофеите си и куп фланелки. Важното за него са не празните чаши, както той ги описва изразително, а смисълът им като ценност.
– Обичайно хората държат на мнението, че Алвеш атакува, а играта му в защита е съмнителна. Споделяте ли го?
– С лекота се приспособявам към обстоятелствата. Когато треньорът ме кара да атакувам, атакувам, а когато изисква от мен да защитавам, защитавам. С правилно отношение мога да постигна всичко. Тактическите промени от този сезон възприемам като цел, към която да се стремя.
– Не се ли чувствате като лъв в клетка, когато не можете да се включвате по фланга на атаката?
– Не, тъй като в мнозинството случаи отборът се нуждае не от атакуващата версия на Алвеш, а от хора, които да държат топката. Развих се по отношение на тактическо виждане и интелигентност. Познавам Гуардиола и зная какво иска, въпреки че футболистът трябва да притежава достатъчно характер, за да опита да действа по друг начин, ако види, че нещо не сработва по план. Това те прави различен и конкурентоспособен.
– Като знаете нивото, на което може да се представя Барса, не е ли болезнено да я гледате толкова изостанала в Ла Лига?
– Ако положението е такова, е заради лошо свършена работа в някое отношение. Остава обаче да се изиграе немалка част от сезона и се връщаме към обичайното си ниво във възможно най-точния момент. Сега трябва да сме хладнокръвни.
– С Меси винаги сте се разбирали много добре. С кои от другите си съотборници също е така?
– С Шави и Бускетс. Виждам себе си в тях, защото винаги са готови да ти подадат ръка.
– Какво е да си в отбора на Меси?
– Липсва ми речник, за да изразя честта си да съм негов съотборник. В бъдеще ще разказвам на внуците си, че съм играл с Меси. Той е дори по-спокоен характер, отколкото изглежда отвън. Изключително е земен и искрен, което го прави още по-велик.
– Вие не сте така спокоен…
– Извън терена съм много спокоен, но професията си изживявам с много голяма страст и интензитет.
– Същият интензитет като този на Гуардиола на пейката…
– Годинките също натежават, но вината да оплешивее е донякъде и наша, хе-хе. Трябва да го оставим на мира да вземе решението, което ще го направи възможно най-щастлив в бъдеще. Не мисля, че всекидневните хвалебствия от играчите му в пресата му влияят особено.
– Четвърта година карате в Барселона. Кои ценности на града Ви харесват?
– Че когато са ти приятели, хората тук са ти истински приятели – когато са с теб, са с теб. Не са зад теб от интерес, а защото им идва отвътре. Благодарен съм им за радостта от живеенето въпреки трудностите, които винаги съществуват.
– Когато вече не сте тук, какво бихте взел със себе си от Барселона?
– Мисля да остана да живея тук, така че няма да се налага да взимам нищо, но ако можех, бих взел целия град.
– Споменахте трудностите на хората. Финансовата криза отразява ли се на елитните футболисти?
– Разбира се, защото преди футболисти сме хора, а Испания изживява тревожни дни. Дано излезе от ситуацията възможно най-скоро, тъй като има данните да е сила!
– В този контекст футболът може да е дори с по-голямо значение в ролята си на скривалище от трудната действителност. Това не е ли допълнителна тежест като отговорност?
– Чрез футбола хората могат да забравят проблемите си за няколко часа. Можем да ги зарадваме и съзнаваме, че това за нас е по-голяма отговорност.
– Разбират ли хората, че зад футболиста се крие личност със своите проблеми и изживявания?
– Повечето хора не. Те виждат само частта от играча на терена, но отвъд това има личност, също криеща проблеми, с които трябва да се справя в живота. Дали това влияе или не на терена, зависи от всеки отделен футболист, но опитваме да не се забелязва.
– Последния си вкаран гол посветихте на децата си. Имаше ли някакво специално значение?
– Да, тъй като бяха заминали на ваканция и ми липсваха. Исках да изразя пред тях своите чувства и да им покажа, че ги обичам. Макар да предполагам, че така и така са го знаели, исках да им го предам.
– Лесно ли е да си дете на известен родител?
– Не, въобще. Лесно е само когато си около приятелчетата си, иначе винаги ще те гледат с друго око, ако си син на този или онзи. Накрая губиш самоличността си. Спираш да си Дани или Виктория и ставаш детето на Дани Алвеш.
– Бихте ли им препоръчал да станат футболисти?
– Истината е, че не бих. Нека бъдат каквито искат, но няма аз да им давам насоката. Хората си мислят, че футболистът живее чудесен живот, но всъщност този живот е много труден. Трябва да се лишаваме от много неща.
– Казвате го, защото във възрастта преди 30 години младежите обичат да правят повече лудории ли?
– Не заради това, а защото често трябва да се откажеш от прекарване на време със семейството си или от други неща, които обичаш. Това е отрицателното, ала компенсира с удоволствието на терена, с възможността да стигнеш върха на развитието си в професията и с гордостта, която могат да изпитват от теб децата ти.
– Родината Ви Бразилия ще организира Мондиал и Олимпиада. Това е голяма възможност за нея, нали?
– Да, но не можем и да лудваме от това, защото може да ни се случи същото като тук. Трябва да се възползваме от възможността да подобрим страната в организационно отношение, да направим крачка напред, но и да си оставим пространство зад гърба, защото падането може да е от много високо.
– Какво обичате да правите извън футбола?
– Да прекарвам време с децата си и с музиката. Много ме радва да свиря на инструменти. Уча се на китара по интернет. Имам онова, което музикантите казват, че ти е нужно, за да се научиш да свириш на някакъв инструмент – чувство за ритъм. Няма да записвам албум, защото нямам достатъчно добър вокал, но веднага влизам в студио, ако това случайно се промени.
Хуан Мартинес, “Ла Вангуардиа”
източник: Sportal.bg