Той рано или късно ще се върне в своята Дания, в своята Барса
„Това преди всичко: бъди верен на себе си”
От „Хамлет”
на Шекспир
Въпреки лавината от похвали, която затрупа Пеп Гуардиола при сбогуването му с Барселона, се чуха и някои противоречиви мнения. Едно от тях на спортния ветеран колумнист на в. “Индипендънт” Джеймс Лаутън от Лондон. Очарователният каталунски фен твърди, че Гуардиола е дезертьор. Че с тръгването си от клуба е избягал от тежката отговорност да съгради отново Барса, и че ако беше повече мъж, щеше да последва примера на сър Алекс Фъргюсън, който направи четири съвсем различни отбора за 26 години начело на Манчестър Юнайтед.
Това, което нашият приятел Лаутън не взима предвид е, че Гуардиола е различен. Нормално е от треньорите да се очаква да живеят, да се хранят и да дишат футбол, а жаждата им за трофеи да е ненаситна – докато смъртта ги раздели. Един от тях беше Боби Робсън – мъжът, който тренираше Гуардиола, когато беше футболист. В средата на 90-те му откриха рак на мозъка. Тогава Робсън влезе в кабинета на хирург, който хладно и детайлно му обясни в какво се състои операцията за премахване на тумора. Трябвало да влязат през устата му, да отворят дупка в небцето му и през тунел в центъра на черепа да достигнат до раковите образувания. Обикновено в такива случаи пациентите или припадат пред хирурга, или започват да плачат или остават като замръзнали. Не и Робсън. Той погледнал хирурга и го попитал: “Кога ще мога да се върна на работа?”
Освен болен от рак Робсън беше болен от футбол. Такъв е и Гуардиола. Ако не беше, нямаше как да спечели 13 трофея за четири години. Разликата между него и Робсън, Фъргюсън и всички останали може би е, че Пеп е наясно, че е болен от футбол и за футбол. Той е способен да погледне отвъд играта, отвъд победата и поражението на терена. Точно заради това стигна до заключението, че ще му дойде добре да се опита да излекува пристрастяването си. Или поне да си позволи един период на съвземане, през който да оцени дали наистина иска и може да остави дрогата си. И ако разбере, че не може, да се върне отново на треньорската скамейка и да приеме съдбата си с обновена яснота и убеденост.
Правим тези спекулации с пълното съзнание, че могат да са абсурдно далече от реалността. Гуардиола е най-загадъчният треньор. Може би най-голямата разлика между Гуардиола и всички робсъновци и фъргюсъновци е, че той е неразгадаем, докато всички останали са лесни за тълкуване. Той е сложен – те нямат толкова нюанси – това е, което се вижда.
Гуардиола е Хамлет. Не спира да мисли и да мисли. Размишлява за всичко и се пита за всичко. Кристално ясно е още от първото действие от произведението на Шекспир, че Хамлет трябва да отмъсти за смъртта на баща си. Така е предначертано и той го знае. Но в следващите четири действия, чак до фаталния изход на последната сцена, той се опитва да го отрече пред себе си. Придава интелект на всичко, въстава срещу очевидното и предвидимото, разумът му е в непрестанен конфликт със сърцето. Докато сърцето спечели битката.
Това е една интерпретация на персонажа на Хамлет. Правени са още много през последните 400 години. Личността на Гуардиола дава и ще продължи да дава много за анализиране. Включително и за самоанализиране по време на изгнанието, в което реши да се оттегли. Ще чете, ще се взира в морето и планините и ще разсъждава за живота и вечността. Може би някой ден ще избере да отиде до гробищата, за да разговаря с някой череп. Но това ще е само етап, един интервал. Може би ще мине за кратко през страната на Шекспир или на Данте, но рано или късно ще се върне в своята Дания, в своята Барса. Колкото и да го отбягва, няма да избяга от това. Съдбата ще се намеси. Така е предначертано.
Джон Карлин
“Ел Паис”
Източник и превод: в-к ‘7 Дни спорт’
Гуардиола като Хамлет
Той рано или късно ще се върне в своята Дания, в своята Барса
От „Хамлет”
на Шекспир
Въпреки лавината от похвали, която затрупа Пеп Гуардиола при сбогуването му с Барселона, се чуха и някои противоречиви мнения. Едно от тях на спортния ветеран колумнист на в. “Индипендънт” Джеймс Лаутън от Лондон. Очарователният каталунски фен твърди, че Гуардиола е дезертьор. Че с тръгването си от клуба е избягал от тежката отговорност да съгради отново Барса, и че ако беше повече мъж, щеше да последва примера на сър Алекс Фъргюсън, който направи четири съвсем различни отбора за 26 години начело на Манчестър Юнайтед.
Това, което нашият приятел Лаутън не взима предвид е, че Гуардиола е различен. Нормално е от треньорите да се очаква да живеят, да се хранят и да дишат футбол, а жаждата им за трофеи да е ненаситна – докато смъртта ги раздели. Един от тях беше Боби Робсън – мъжът, който тренираше Гуардиола, когато беше футболист. В средата на 90-те му откриха рак на мозъка. Тогава Робсън влезе в кабинета на хирург, който хладно и детайлно му обясни в какво се състои операцията за премахване на тумора. Трябвало да влязат през устата му, да отворят дупка в небцето му и през тунел в центъра на черепа да достигнат до раковите образувания. Обикновено в такива случаи пациентите или припадат пред хирурга, или започват да плачат или остават като замръзнали. Не и Робсън. Той погледнал хирурга и го попитал: “Кога ще мога да се върна на работа?”
Освен болен от рак Робсън беше болен от футбол. Такъв е и Гуардиола. Ако не беше, нямаше как да спечели 13 трофея за четири години. Разликата между него и Робсън, Фъргюсън и всички останали може би е, че Пеп е наясно, че е болен от футбол и за футбол. Той е способен да погледне отвъд играта, отвъд победата и поражението на терена. Точно заради това стигна до заключението, че ще му дойде добре да се опита да излекува пристрастяването си. Или поне да си позволи един период на съвземане, през който да оцени дали наистина иска и може да остави дрогата си. И ако разбере, че не може, да се върне отново на треньорската скамейка и да приеме съдбата си с обновена яснота и убеденост.
Правим тези спекулации с пълното съзнание, че могат да са абсурдно далече от реалността. Гуардиола е най-загадъчният треньор. Може би най-голямата разлика между Гуардиола и всички робсъновци и фъргюсъновци е, че той е неразгадаем, докато всички останали са лесни за тълкуване. Той е сложен – те нямат толкова нюанси – това е, което се вижда.
Гуардиола е Хамлет. Не спира да мисли и да мисли. Размишлява за всичко и се пита за всичко. Кристално ясно е още от първото действие от произведението на Шекспир, че Хамлет трябва да отмъсти за смъртта на баща си. Така е предначертано и той го знае. Но в следващите четири действия, чак до фаталния изход на последната сцена, той се опитва да го отрече пред себе си. Придава интелект на всичко, въстава срещу очевидното и предвидимото, разумът му е в непрестанен конфликт със сърцето. Докато сърцето спечели битката.
Това е една интерпретация на персонажа на Хамлет. Правени са още много през последните 400 години. Личността на Гуардиола дава и ще продължи да дава много за анализиране. Включително и за самоанализиране по време на изгнанието, в което реши да се оттегли. Ще чете, ще се взира в морето и планините и ще разсъждава за живота и вечността. Може би някой ден ще избере да отиде до гробищата, за да разговаря с някой череп. Но това ще е само етап, един интервал. Може би ще мине за кратко през страната на Шекспир или на Данте, но рано или късно ще се върне в своята Дания, в своята Барса. Колкото и да го отбягва, няма да избяга от това. Съдбата ще се намеси. Така е предначертано.
Джон Карлин
“Ел Паис”
Източник и превод: в-к ‘7 Дни спорт’