Играта на дребничкия халф е като роман, който не може да бъде съкратен
Андрес Иниеста е най-големият европейски футболист и един от изключителните спортисти на последния четвърт век. Статистиките са смайващи. Три победи в Шампионската лига, пет титли в Примера дивисион и победният гол за световната титла на Испания през 2010 г. На европейското първенство представянето му също беше превъзходно. Той беше един от най-изявените играчи на Испания при триумфа на отбора през 2008 г., а тази беше избран за играч на турнира. Този нисичък и скромен полузащитник с отдръпваща се назад коса има лош мач толкова често, колкото Англия печели голям трофей. Но Иниеста е много повече от статистика. Заедно с Шави Ернандес, неговата сродна душа, както и с други съмишленици в каталунската традиция той даде ново определение на футбола по начин, който ще разтресе бъдещето на този спорт. Това е изкуството на минимализма, концепция за красивата игра, в която доминацията се появява при натрупването на малки предимства.
При много от великите играчи ние виждаме техния гений през призмата на определени моменти. Пеле, Марадона, Кройф… Тези избухвания на брилянтност представляват за мнозина от нас епичните способности на тези играчи. Но няма нищо в обобщен вид, което да изобрази величието на Иниеста от играта му като цяло. Разбира се, от време на време има някой пас-убиец (както когато разцепи италианската защита с подаването си към Сеск Фабрегас, който доведе до първия гол на финала) и някой и друг ефектен гол (като този срещу Челси в продълженията на полуфинала на ШЛ през 2009 г.). Но неговата брилянтност може да бъде разбрана правилно само ако гледаш съвкупността на приноса му на терена в продължение на всичките 90 минути. В този смисъл той напомня на писателя Греъм Грийн, чиито романи е невъзможно да бъдат съкратени. Разказът и детайлите вървят ръка за ръка, те са синоними. Няма нищо излишно. Отнемете малко от диалога му или от описанието там и голямата картина ще пострада незабавно. Роман на Грийн никога не е бил публикуван съкратен.
Така е и с Иниеста: става въпрос за малките неща, не за големите. По-голямата част от подаванията му са на разстояние от няколко метра. Изглежда като умение, което всеки наполовина компетентен футболист трябва да притежава. Тик-так. Поемане на топката и подаване. Къс пас към Шави, връщане на топката и после насочване в друга посока. Голяма работа, може да си кажете вие. И все пак това си остава най-значимата революция във футбола от половин век насам. Хърбърт Чапман беше пионер в създаването на системата 3-2-2-3 (наречена WM заради разположението на играчите), Еленио Ерера, треньорът на Интер през 60-те ни даде катеначото. Ринус Михелс показа тоталния футбол, така чудесно илюстриран от Аякс и Холандия в началото на 70-те. Но Барселона и Испания превърнаха тоталния футбол в нов вид футбол с по-голяма разреденост на терена. Това не е тоталният футбол, това е футболът на малките натрупвания. „Футболът на Грийн“ би бил предпочитаният от мен етикет.
След поражението на Манчестър Юнайтед от Барселона на финала на ШЛ през 2009 г. сър Алекс Фъргюсън беше необичайно спокоен. Не беше ядосан, а изпълнен със смирено възхищение. В продължение на 90-те наказателни за отбора му минути старата лисица осъзна, че е съзрял бъдещето на футбола. „Бихте ли могли да играете по-добре“, попита той. И си отговори сам: „Не съвсем. Не можехме да им вземем топката. Те са по-добър отбор от нас“.
Ако Арсен Венгер наистина е описал тази игра на испанците като безплодно господство, то французинът е бил или ироничен, или удивително късоглед. Доминирането, испанският стил, никога не е безплодно, стерилно. То е брутално и целенасочено. Не става въпрос само за маневриране с топката или лишаване на противника от възможности да стигне до гол (без топка как биха могли?). Става въпрос също така за психологията на изтощаването. Когато играчите само тичат по терена, преследвайки обекта на желанията си, до който почти никога не достигат, това е не само физически изморително, а философски опустошително.
Преминаването към схема на игра 4-6-0 беше просто последната брънка в логичното прогресиране. Разбира се, Испания щеше да е по-добра с Давид Вия отпред, дебнейки иззад защитата и разтегляйки играта, но вариантът с фалшивия номер 9 не се оказа катастрофален, какъвто би бил със сигурност за други отбори. Плавността на движенията и бавно натрупващото се господство на терена са базирани на едно нещо пред всички останали: играчи с безупречна способност да контролират, да подават и получават топката. И точно тук нещата се объркваха понякога за Испания на тези европейски финали. Изтощаващото притежание на топката не може да се наложи, ако продължаваш да губиш топката. Неточните подавания или лошото спиране на топката създават напрежение. То дава на противника голяма възможност да пресира, като по този начин прави притежанието на топката още по-трудно. При пространствените подавания в мача срещу Португалия имаше испански играчи, особено Давид Силва, чийто близък контрол на топката им убягваше. Срещу Италия също имаше период през първата част, осеян с испански грешки. Шаби Алонсо (въпреки че е велик играч) направи три последователни къси паса директно в краката на италианските играчи, както и Алваро Арбелоа беше разточителен в подаванията си от време на време. А това можеше да обърне мача.
Но трябва да се отбележи, че когато гледаме Барселона през сезона или Испания по време на голям турнир има двама играчи, чиито умения са неприкосновени. Те са скалата, върху която е изграден този изключителен отбор: Шави и Иниеста. Когато нещата се влошат и трябва да се възвърне ритъмът на притежание на топката, всеки съотборник започва да търси тях. А те се търсят един друг. Вроденото благоприличие на Иниеста може би не е строго свързано със спортното му величие. Съотборниците му говорят за неговата скромност и учтивост. След като отбеляза победния гол на финала на световното първенство, той вдигна фланелката си, за да покаже надписа отдолу: „Дани Харке: завинаги с нас“. Това беше в чест на неговия приятел и капитан на Еспаньол, който почина от сърдечен удар няколко месеца преди турнира. Тази постъпка беше дълбока и истинска.
Шави също е любезен и учтив, какъвто е и Лионел Меси – още един от титаните на Барселона. Нито един от тези мъже не е перфектен и едва ли се имат и за морални бастиони, но те разкриват една важна (дори понякога да се забравя) истина: че е възможно да си голям спортист и спортсмен, без да изпадаш в нарцисизъм.
Напълно възможно е Испания да вдигне още един голям трофей в Рио де Жанейро след две години, а Иниеста и Шави отново да водят хорото. С Барселона също има какво още да постигнат. Но тяхното величие вече е затвърдено. Иниеста заема мястото си редом до Пеле, Марадона и Меси сред най-великите играчи в историята; Шави, може би, е съвсем малко по-назад (въпреки че няма да споря, ако не сте съгласни).
И двамата са както гении, така и революционери. Футболът никога повече няма да е същият.
Матю Съйед
„Таймс”
източник и превод: в-к ’7 Дни Спорт’
меси най-добър в света